Как устройствата с електронни екрани въздействат върху мозъка и тялото на вашето дете?

Вечерта преди тържеството, на което сестра му Лиз ще получи гимназиалната си диплома, деветгодишният Ейдън седи със своите родители и роднини на празничната трапеза, отегчен от разговорите „за големи“ и от факта, че цялото внимание е насочено към абитуриентката. Момче-то няма търпение да се върне към своята видеоигра! Преди вечеря мама (колко досадно) го покани да се присъедини към семейството, а след това се ядоса, понеже той се забави няколко минути, за да достигне следващото ниво и да запамети играта си. Ейдън се чувства неспокоен заради многото хора у дома – върти се на стола, сякаш не може да си намери място, и потропва нервно с пръсти по масата в очакване да му разрешат да се върне в стаята си.

Най-сетне му позволяват да стане от трапезата и той се настанява в ъгъла на дивана в дневната, за да играе на своята конзола. През следващия час и нещо компанията напълно забравя за него. Макар вече да е играл повече, отколкото би искала, майка му го оставя да продължи, давайки си сметка, че семейните събирания му действат малко изнервящо. Освен това така поне е зает с нещо. Какво толкова лошо може да се случи? – успокоява се тя. Това е само за днес.

Междувременно обаче назрява свирепа буря. В хода на играта мозъкът и психиката на Ейдън постепенно попадат в плен на свръхстимулация и възбуда – истински пожар! Докато той полага усилия да се справя с различни ситуации, да изработва стратегии, да оцелява, да събира оръжия и да защитава земите си, нервната му система превключва на по-висока скорост и се приспособява към нея. Нивата на невротрансмитера допамин в мозъка се повишават, помагат му да запази интереса и вниманието си върху изпълняваната в момента задача и повдигат настроението му. Интензивната зрителна стимулация и ответната активност завладяват мозъка му и той се приспособява към високите нива на дразнения, затваряйки други части, които смята за маловажни.

Визуално-моторните зони в мозъка му се активизират. Кръвта се оттегля от червата, бъбреците, черния дроб и жлъчката в посока крайниците и сърцето – готов е да се бие или да търси спасение! Системата за възнаграждение в мозъка му също се активизира от притока на допамин. Ейдън е толкова обсебен от играта, че не забелязва по-малката си сестричка Ариана да се приближава, докато тя не покрива екрана с пълничката си длан, опитвайки се да привлече вниманието му.

– НедЕЕЕЙ!! – изкрещява той и грубо я отблъсва встрани. Ариана пада назад, избухва в сълзи и изтичва при майка си, която тихо се проклина, че е оставила Ейдън да играе толкова дълго.

– Добре, това беше. Време е да се приготвяш за ляга-не. Обличай пижамата, ако искаш, хапни нещо дребно и после – в леглото – казва тя, издърпва конзолата от ръцете му, като я изключва с рязко движение.

Ейдън отправя яростен поглед към майка си. Как смее да му проваля играта заради глупавата Ариана!

– Добре! – изкрещява той, изтичва нагоре по стълбите и затръшва вратата на стаята си. Примитивните дялове на мозъка му действат на пълни обороти, превръщайки го в разярено животно, готово да се бие с всеки противник. С един замах Ейдън сваля завивките си от леглото и запраща нощната лампа на пода, предизвиквайки силен трясък. Продължавайки да мисли колко зле са се отнесли с него и как да си отмъсти за това, той рита стената няколко пъти, след което удря с юмрук вратата, пробивайки голяма дупка в нея.

На долния етаж роднините му седят в тих потрес и шепнешком споделят помежду си, че никога не са го виждали такъв. Бащата се втурва нагоре по стълбите, за да укроти детето. Той спокойно го стяга в мечешка прегръдка в очакване гневът на сина му да отмине.

Когато допаминът в мозъка и адреналинът в тялото на Ейдън започват да намаляват, яростта му губи своята целенасоченост. Сега натрупаната енергия приема неорганизирана, аморфна форма. Момчето се чувства така, сякаш не може да овладее мислите си и да се вземе в ръце. То гледа отнесено, докато таткото му помага да облече пи-жамата си, след което двамата бавно слизат долу. Нивата на хормоните на стреса все още са високи и това пречи на детето да се отпусне и започне да мисли ясно. То всъщ-ност изглежда малко объркано. Роднините му го гледат със смес от загриженост и любов, но в същото време се чудят дали родителите ще допуснат случилото се току-що „да му се размине“. Майката интуитивно усеща, че директният визуален контакт ще го превъзбуди отново, и затова се приближава бавно към него отстрани и започва нежно да гали гърба му.

Когато любимата му леля го поглежда със съчувствие, Ейдън инстинктивно приема намеренията и с подозрение. Работещият в примитивен режим мозък възприема визу-алния контакт като предизвикателство и момчето отново започва да се напряга. Майка му се намесва и го отвежда горе в неговата стая. Тя намалява светлината, слага го да си легне и започва да му чете някаква приказка, за да го успокои. Нервната му система се опитва да се саморегулира обратно към нормалното си състояние, но по всичко личи, че все още е в плен на силната възбуда. Тази нощ, след като най-сетне заспива, Ейдън се буди неколкократно от панически атаки – сърцето му препуска бясно, кръвта пулсира в ушите му. Той изпитва страх от тъмнината и се притеснява, че с гневния си изблик е разстроил и от блъснал родителите си. Междувременно майка му прибира конзолата и решава да я вземе със себе си на работа в понеделник. (Тя всъщност изпитва желание да я изхвърли в кофата за боклук, но все пак става въпрос за доста скъпа вещ!)

На следващата сутрин вътрешната буря на Ейдън е затихнала, но той се чувства, сякаш е потънал в мъгла, апатичен, разстроен и изтощен. Изпитва нарастваща необходимост от нещо сладко, тъй като кортизолът, известен още като хормон на стреса, кара нивото на кръвната му захар да се движи нагоре-надолу. Ще минат седмици, преди тялото, мозъкът и психиката на момчето да успеят да възстановят до известна степен баланса си.

Историята на Ейдън не ви ли звучи познато? Защо едно на пръв поглед нормално, обичливо дете става толкова гневно и проблемно след занимание с видеоигри? Въпреки че реакцията му може да изглежда крайна, има напълно естествено обяснение за това поведение.

Заниманията с компютърни или видеоигри имитират видовете атаки върху сетивата, които хората са програмирани да свързват с опасност. Когато мозъкът усети заплаха, примитивните механизми за оцеляване незабавно започват да действат, за да осигурят защита от нанасянето на евентуална вреда. Тази реакция е мигновена – тя е кодирана в гените ни и е нужна за нашето оцеляване. Имайте предвид, че не е задължително заплахата да бъде истинска – само усещането за опасност е достатъчно, за да реагират мозъкът и тялото. Помислете си как се чувствате, когато гледате някой наистина страшен филм. Пулсът ви се ускорява, стомахът ви се свива на топка, крайниците ви се напрягат, готови за действие. Макар да знаете, че „това е само филм“, живите заплашителни картини предизвикват силна, явна физиологична реакция. Когато този инстинкт се задейства, нашата нервна система и хормоните въздействат на състоянието ни на възбуда, скачайки мигновено нагоре до състояние на хипервъзбуда – реакцията „бий се или бягай“. Освобождаването от това усещане може да се окаже дори за възрастните.

Когато следвах медицина, често слушахме за това състояние, наричано „да бягаш от тигъра“, тъй като още от древни времена хората са се защитавали от хищниците буквално с бой или с бягство. Дори и днес тези бързи стресови реакции ни спасяват в критични ситуации, а и във всекидневието ни доста често се налага да реагираме, макар и по-умерено, на стреса, за да осъществим намеренията си. В повечето случаи обаче повтарящите се продължителни периоди в режим „бий се или бягай“, когато не става въпрос за оцеляване, носят много повече вреда, отколкото полза. Когато това се случва твърде често или прекалено интензивно, мозъкът и тялото срещат затруднения да се върнат в нормалното си спокойно състояние, което води до хроничен стрес. Хроничен стрес се появява и когато имаме „несъответствие“ между реакциите „бий се или бягай“ и изразходването на енергия, какъвто е случаят с прекарването на продължителни периоди от време пред екрана – физическата енергия трябва да бъде освободена, за да може системата да възстанови равновесието си. Появата на хроничен стрес се отразява негативно на функционирането на мозъка. При малките, чиято нервна система все още се развива, тази последователност от събития се случва много по-бързо, отколкото при възрастните, и това проличава веднага. Ако детето ви има поведенчески про-блеми, ако успехът му в училище се понижава, ако често променя настроението си, ако има проблеми с общуването или други затруднения, няма да сгрешите, ако допуснете, че нервната му система е подложена на постоянен стрес.

Като родители (и като терапевти), когато видим постоянно напрегнати и превъзбудени деца, инстинктивно правим всичко по силите си да им вдъхнем спокойствие и усе-щане за сигурност. Не им показваме филми на ужасите, не ги водим на бънджи скокове и не ги изпращаме да играят с по-груби малчугани. Днес обаче нашите деца са подложени на почти постоянни атаки от устройства с електронни екрани и те реагират по същия начин, по който биха го сторили и при всяка друга заплаха, което обикновено води до появата на тежки симптоми и на дисфункция – синдром на електронния екран. Когато едно дете страда от СЕЕ, единствената смислена стратегия е тази, която прилагаме при други стресови ситуации – да намалим до минимум стреса, електронен или друг, и свръхстимулацията. Независимо дали има други стресови фактори, електронните екрани задълбочават стресовите състояния и в резултат на това всички психически, неврологически и физически симптоми се влошават едновременно. Тази зависимост действа и в обратна посока. Много често при елиминирането на електронния стрес останалите стресови фактори стават по-податливи на въздействие или въздействието им вече не е толкова силно.

Откъс от книгата „Рестарт на детския ум“